...

I feel lost...

goal

One of my goals in life -



yes. those pretty pictures on his body.

let the whole world look in...

meaow....

bored once again.

boredom, boredom, boredom!
how come it could seem so pointless to live your days, like that..?!

Somehow, I don't feel like wanting to do anything. I don't even want to sleep...
Nothing. Sitting on my chair, staring in the blurry nothingness. And even that feels bad. I hate such moments. What could I do? Talk to myself? About what? About how I don't have anyone to talk with? Its a fucking circle.
I can't do anything, being alone. Not for me, not for anyone. I just sit in the middle of my room and I stare in the air... and waste time. Time? Do I need it ? What for? For more staring? Another circle. Fuck. Veronica, this is your damn fault. But fuck it, it is far gone in the past.
Leave me.
It's not about Veronica.
It is about myself, being too sympathetic. Too loving. Too caring. Because, nobody gives a damn, when you show them yourself. They take it as it's always been there. Why being good and nice, and understanding, when you can be bad, ignorant bastard. It's in girls' nature to like such guys more.
I come to this conclusion, every fucking day. And I still cannot change.
И на никва хижа няма да отидем, така като гледам.
Гаранция!

"...Never give up your Dream..."

I shed a tear. Why aren't there more people like him?

Thank you Eli. You've been the best housemate I've ever had.
Just the best. I love you, man!

afternoon sun.

Вчера беше първата що-годе свестна фотосесия.

Доволен съм как се получи... а и моделът е завидно добър :)

Скоро, линк към галерия, някъде. Засега, само тази -

Cheer up, you bastard!

...or not.

move on. <3

Places, part.1

Ето тази гледка, ти обещавам да я видим!



И гледай да си купиш апарат дотогава, за да щракнем по-хубава снимка!

Намерих дори номера на Бай Гошо и е въпрос на просто едно позвъняване за да се уредят нещата. Само, като си помисля за това място и двамата, заедно... и усещам, че се усмихвам, неволно! :) Прави ме щастлив.

И да, лятото се видях с една от студентките в НАТФИЗ, случайно в София, в Борисовата... едвам я познах. Кученцето, което беше довела със себе си на тази хижа, беше станало огромен пес. И тя такава усмихната и малко изненадана - "Ъ, познаваме ли се...?" И в момента, в който споменах Златица и тя направо грейна...

Та, хубави спомени.
Доставя огромно удовлетворение да помогнеш на някого.

Ето и целият албум, защото ми се иска да видиш -

http://wihar.multiply.com/photos/album/1/1

Гушкам те!

Люди Инвалиды

Хайде без мартеници, а?

Национален празник!
Awesome. Like someone cares, here :)
Относно червено-белите гривнички...
е... може и да получа една, стига Ивайло да не си изциганчоса... (баси яката дума)
И без това нося само пръстени(изключая синята връзка, която е на колко... 3 години вече?... и малкото ключе на нея) може да ми дойде добре, малко разнообразие в накитите.
Искам таратор! Хем го намеквам, хем го твърдя! (баси якото) Днешният ден е най-подходящият за отдаване на носталгията. Не че съм големият родолюбец. Влечат ме по-скоро материални неща, както и няколко личности. Нищо повече.

Ето нещо типично полу-псевдо, полу-непсевдо патриотично парче, много подходящо за случая -






Пътува ми се. Със слушалките в ушите, със раницата на гръб, късите панталони и гуменките... и тениската с надпис "Normal ist das nicht!"... Обичам я! :D Много дескриптивно подхождам, май... anyway, хванахте ми идеята. И трябва да е жега! Лято! Невентилирани автобуси, прахоляк, горещи обеди и топлодъждовни следобеди. Мирис на горещ асфалт току-що охладен от дъжда... бутилка стоплила се разгазирана бира в раницата... кутия синьо виктори... и просто посока. На някъде. Където и да е. Просто не се чувствам добре в кожата си, стоейки на едно място за толкова дълго време... Колко мина вече... ? почти 6 месеца, с кратка екскурзия до БГ, която отделих на нещо което обичам. Не беше момента, сезона и мястото за да се почувствам така, както го описвам.... И всичките гари.... свидетели на толкова бързащи души... бързащи всеки по своя път. Гарите... яки местенца... прашният, железен, напечен от жегата влак... Осъзнавам че обожавам да пътувам. Но сам, е малко тягостно. Особено ако те чакат 6-7 часа нощем във влака. Има ли слънце, бира и сродна душа, всичко е наред!

Ето едно приятно парче, във тоя контекст -

Човек.

Потресен съм. Този човек... да, просяк нали?
Просяк е. Но ако разберете за какво проси, очите ще ви се напълнят.

Това е човекът дарил 35 700 лв. (трийсет и пет хиляди и седемстотин!)за Храма Александър Невски. И стотинка не прибира за себе си.
Ще го видите понякога пред катедралата... не го подминавайте, моля ви.
Не защото съм религиозен. Не защото вярвам в църквата, господ и т.н. За мен това са глупости. Но вярвам че има добри хора. Поспрете се. Оставете му няколко монети. Или поне му кажете две добри думи. Мисля си, че ако някой ги заслужава въобще, то това е той. Дядо Добри.

Благодаря ви.

Ето видео за него:

Малинов душ гел.

Да, мега е як! И мириша на малини, като преяла мечка.

Както и да е, приключихме със снимките, още оня ден, вчера ги "заших" в едно видео, тестово засега, суров материал, без настройка на цветове и т.н. Липсват дигиталните ефекти, плаващата във въздуха книга и т.н. но и на тях ще им дойде времето. Засега е това -



Доволен съм.

И ми се спиии... Пак като на преяла мечка. Аман!

inbetween.

Утре е снимачният ден. Canon 5D ще е мой за един ден... Tech fetishism in its true colour! Първи стъпки във филмовия не-бизнес...








Спомняш ли си. Разбира се, че да, разбира се, че не.

Всеки, пътя си оттук ще продължи.

Никой, никога на друг не принадлежи.

Всеки има своя истина, твоята не е единствена.

Струваше ли си наистина... да бъда част от това?

...










А, ти Бастон, shush. Не унивай. Света е хубав, цветен и безбрежен. А и много малък... (но това не си го чул от мен). Всеки както го вижда. Гледай го от готината страна. Щото всяко нещо си има готината страна, иначе не би трябвало да съществува нали? Та дори и червените тениски на бели точки. Дори и да нямам и грам идея за какво иде реч, пак знам, че е имало и готината си страна. Както и да е, don't mind my bullshit.
Изкуството съществува винаги. Нищо не го спира. Спира го това дали го поставяш на второ място или не. А, не трябва да има места. Има баланс за всичко. Има симбиоза, равновесие, компромис, златна среда... както искаш го наречи. Има. Believe it or not. :) И по дяволите, снимай, щото струиш от талант! И тук няма да ми повярваш, ама...хм... ех. Тъкмо да кажа, че не ми пука, ама....не е така. Тихо, никакви такива.
Хващай машинката и щракай....и не спирай! Щото умееш. И себе си и света около себе си. Радвам ти се, ужасно много... И аз не знам защо, точно. Впрочем, знаеш ли.... мисля, че знам. Причината е същата поради която реших да ти споделя тайната си. То не е и тайна, ама тайна го прави това, че почти никой не го знае. Същата причина. Просто вътрешно усетих че не си поредната празна обвивка, човеко! Радвам ти се. Продължавай, развивай се. И не ме слушай. Аз съм точно никой. Далеч не съм някой, който да те направлява. Далеч по-добър си от мен. Аз съм пълен с чернилка, гнусна чернилка... голяма част от която си е по моя вина. Останалата... майната му. Виновните сами си се наказват с времето.

Радвам ти се.

...

Visual effects and what it takes to be happy...

Дойде му времето на поредният постинг.
Как се чувстваме? Ми, а де... отърсен, може би е думата...
Отърсен от глупости, от невъзможна любов и прочие, щуротии...
Уговорката си остава, естествено... пък ще видим кой, колко е сериозен...

А сега е 3:52 сутринта на "Свети Валентин", а аз седя и си пия студената бира и някакси ми е направо предрусано с "Презкурин"... И ми е яко. Малко самотно, но яко.
Научих още нещичко от целия лъжовен пъзел, с който трябваше да се справям в последно врмее. И още по жалко ми стана. За някого, някога.
Трябва ли да лъжем света и едва ли не себе си, за да унищожим своята скучна същност?
Да се покажем като интересни и различни? Не губим ли себе си така? Това, което сме, в действителност... Може би, може би не. Знам ли... Аз лично клоня към "може би".
Колко човека трябва да огорчим, колко мечти трябва да убием, за да задоволим нуждите си? За да се почувстваме истински живи? Дали го правим нарочно? Дали неволно?
Дали въобще има смисъл, като така и така ще станем храна на червеите? Това е малко екзистенциално вече, но все пак важи...

Можем ли да постигнем вътрешния си мир, без да вредим на останалите? Можем ли да сме добри? Добри, наистина добри... да струим от добрина... Да сме съпричастни и помагащи, без да искаме в замяна? Можем ли? Човешка черта ли е?
Не мисля.
И все пак, се опитваме. Някои от нас. Защото няма по-голяма радост, по-голямо удовлетворение, когато видиш, че си направил някого щастлив. Това прави теб, щастлив.
Поне мен, де. Не знам за вас.
И да, бирата е почти празна, а аз съм може би по средата на писанието си, може би към края. Зависи накъде ме отведат буквите. Приятно е. Не бях писал отдавна.
Няма значение, има още четири шишета в хладилника.
Забелязвам за пореден път, но чак днес ми направи впечатление...
Птичките тук пеят и през нощта. В милата ми родина, нощем е тихо. мъртвешки тихо... а тук не спират да пеят. Чуруликат и никога не прегракват. Не ги мързи. Нямат българските черти, може би, знам ли... :)
Вън е хладно... безлюдно и тихо, като изключим гореспоменатите певци... Не е студено, не е и топло. Перфектно за разходка с някого. Ина с теб винаги, хем че дори не те познавам. Дона, с теб също, не че те познавам много повече. Васи... може би и с теб. Но с теб ще ми се иска да се прибера час по-скоро на топло. Жени... с теб същото.
Нино, с теб бих се разходил също. Знам че по средата на разходката сигурно вече ще се псуваме, ама точно това му е чара. Тиф, с теб винаги, само не ми духвай в лицето като последния път, защото не ми се припада пак. Кофти беше. Мерси за сандвича, все пак, беше супер мила. Ама ти си друга порода. Дани... с теб може би също, но някакси нямам какво да си кажа с теб. Невен... с теб ще е кошмар... ще се избием някъде по средата на разходката. Просто щото си такава. Ама ме кефиш. Кали... с теб не знам. Ще се разходим и ще си мълчим през цялото време. Просто щото сякаш сме си казали всичко вече. Анна... с теб... хех... с теб ще разтегнем някоя дълга тема, сигурен съм. Ще е интересно със сигурност. Габриело... с теб не, щото ще се скараме за глупости. Или просто пак ще се правиш на тъпа метла, както обичаш... Файда няма. Хейзъл, с теб ми е просто безмислено да ходя където и да е. Много си смотана. Общо взето във всеки аспект. Лина, ти също. Диди... с теб ще приключим чукайки се на първото скришно място. Даже като те знам, може и да не е скришно даже. Зарежи, не ми е до това. Мария... мишок такъв... С теб винаги, колкото трябва. Щото си пич. Може да си шибан гаден егоист, ама си пич. И ще заровим кутия някой ден. Ти си знаеш. И си трай, никой не трябва да разбира...
Вера... с теб не знам дали искам да сме на една улица по едно и също време. Иска ми се, но не и с това в което си се превърнала. Жалко подобие на това което беше. Останалите, неспоменати, не се сърдете, просто не значите нещо особено за мен. Нито позитивно, нито негативно. Щото можеше да ви спомена и с нещо лошо.
И да, искам разходка. Хладна нощна разходка, в чийто край ти става малко студено и искаш да се прибереш.
Ето че бирата ми свърши, а аз няма да изляза на разходка, защото сам, не е разходка. Сам, е просто лутане по улиците. И вместо разходка, просто ще си легна. И не, леглото ми няма да е топло. Щото едно тяло, легло не топли. Не и по оня начин.

Лека нощ, всезнайковци, приятен празник!

Seriously strong!

Без думи. :)

Nice Tats.

Some nice tattoos I wanted to share.

127.

Силен филм, по истински случай.

Какво е нужно, да те накара да се откъснеш от самотата и егоизма си?
От гордостта и убедеността в себе си?

Нещо лошо.

Какво ти остава? Да се откъснеш, да тръснеш глава и да погледнеш проблема право в очите и в болезненото му решение?
И може би тогава нещата опират до волята. Воля за бъдеще, воля за живот, воля за нещо друго, различно от ситуацията в която сме, колкото и да сме се примирили с нея.

Винаги има спасение.
Всичко опира до теб.

До волята ти.

София.

Прекрасно видео, за София. Просто за София. Мръсната и все пак красива София.

Бях забравил точно тази красота.

Автор: Philip Bloom
Яд ме е, че пропуснах лекцията му в университета.

Време.

Цъннн!

Защо ли си мъча ума с тия глупости...
Реално не са глупости, но не му е сега времето.
За кой път си в тази своя депресия, драги ми аз ?
Що за жалко държание?!
Я, се вземи в ръце.
Да, много време е.
И все пак, ще мине, сякаш беше вчера. Ще видиш.
Времето ми е най-големият враг в последно време.
Бидейки понякога в излишък, понякога липсващо.
Просто, обстановката е малко трудна. Познати, приятели... Не е това което искам. Не са тези, които искам.
Чувствам всичко чуждо.
Станал съм ужасен.
Ще го променя. Защото не мога да се търпя такъв.
Жалка сянка на това, което бях. Или поне си мислех че съм.
Ще го променя.

И може това да е жалкото ми подобие на блог, но собствените ми думи тук, ми дават криле, за много неща.

Do it, motherfucker.

Зайчета и моркови.

Седя, цигарата прегаря самотна в пепелника...
Седя и се питам... Аз заек или морков съм ?

Почувствам ли се обичан, всичко се променя...
Предполагам защото не съм играл тази игра.

Същите думи.

Ама свърши вече. Свърши.
Останаха само изветрели надежди.

fin.

Angels.

Страхотен филм, гледам го за трети път, след като преди две години го засякох в 3ч. посреднощ по българска кабеларка. Категорично бих го сложил в своя хипотетичен топ10.

Цялата история никак не е сложна и заплетена... Но е пресъздадена с такъв чар, красота и романтика... чак да ти се прище да си горкият сакат Андре, с всичките му дългове...
И всичко това в черно и бяло...

Красиво.

Дъжд, изгорена пица и пазарска количка.

Доста безцелен ден.

Нещо липсва.

Днес говорих с Жан относно това как минават дните ни тук...

Ходим на лекции, връщаме се, идва уикенда... и седмицата започва отново.

И през цялото това време е една повторяемост... цикъл. Нищо не се случва. Дойдох с големи очаквания за това място. Ами... не е точно така, както го виждах. Времето отново стана ужасно. Дъжд. Сиво и грозно. Някак меланхолично.

Искрено се надявам лятото да различно. Малко по-безгрижно, малко по-слънчево, малко по-щастливо.

Позабавлявахме се днес с пазарската количка в хипермаркета.

На всичкото отгоре я отмъкнахме чак до вкъщи.

Вкъщи. Звучи толкова приятно.

Не го чувствам като "вкъщи" тук. Кофтито е, че това в Златица ми е по-малко "вкъщи" дори от тук. Ето значи едно от нещата, които липсват. Липсва ми моя хралупа. Която да си е само моя, завинаги. Която бих споделил с някой важен за мен човек.

Някой ден, може би. Засега, университетски кампус, в къща пълна с изчаткали азиатци(с едно изключение) и един откровено казано, тъпанар, в моята стая. Миризлив. Гаден с необразоваността си. С мизерията и неподреността си. Гнусен.

Не че арабина беше много по-добър избор.

Искам си мое място. С мое си легло, мое си бюро, моя си баня с моя си тоалетна. С моя си лампа и моя кухня и хладилник. Някакси, чак тогава бих си отдъхнал и бих се почувствал спокоен. Не искам да споделям дома си с никого. Впрочем, искам.... Но не искам да е човек с който "се налага", да споделям дома си. По взаимно съгласие, естествено, със щастие.

Писна ми от гнусари и глупаци.

От плитки, евтини личности. Празноглавци. Хора с големи очаквания от живота но без грам покритие. Хора, които живеят ден за ден и незнаещи какво искат да правят с живота си. Плитки, повърхностни.... глупави и смешни. Жалки. Заслужаващи съжаление, което не мисля, че някога ще им дам. Хора, твърдят че се обичат. Хора които смятат че се обичат. И какво правят ? Секс и мили думи ? Обич ? Моля ?!

Кой ви излъга, драга публика, че можете да обичате ? Не бяха ли само пеперудите в стомаха и нищо повече ? Обичали сте, казвате ? И се минат 2-3 месеца... "късате"... И ? И какво следва ? Следващата подобна жалка история ? Базирана на едното велико нищо ? На това че "трябва да имате гадже", за да обичате ? И какво въобще ви наведе на мисълта, че обичате ? Как осъзнахте любовта ? Пеперудите ? Физическа реакция на тялото, покачване на адреналина, евентуална минимална ерекция дори, при момченцата... и ? Това ли е ? Къде трябваше да е впечатляващата част, или я изтървах ? Добрите моменти които сте имали заедно ? Може би.

Хах.

Жалки.

Обичали сте, когато ви се случи това, което се случи на мен.

Човекът който обичах, ме беше лъгал за всичко. (Не е за мен, ще кажете вие ? Майната ви, не вие решавате.)

Разбрах защо го е правил. Осъзнах защо. Без да ми казва. Нямаше шибана нужда. В един момент просто светна крушката, някъде в сивата каша която имам в черепната си кутия.

Нямаше нужда, нали, бихте казали вие ? Ми, може да е нямало. И какво от това. Минало е вече.

Осъзнах. И в този момент осъзнах нещо друго. Че на този свят има и добри хора. Има адски много добри хора, които са затворени в тъмната си гнусна обвивка, която ги предпазва и която са си изградили след всичките огорчения, които са срещнали досега.

Добри хора. Видях ги, осъзнах ги.

И в този момент светна онази лампа отново.

Как ? Как може да си такава долна свиня ? Та ти си добър човек... Винаги си вярвал, че доброто побеждава, независимо от ситауцията. Бил си the white knight неведнъж. Жалкото е че в голяма част от случаите, само в ума си, драги ми аз. Защото волно или не, ти нахлузваш черната си гнусна обвивка. Пак... от страх. От огорчения. Защото хората не могат да говорят един с друг. Ако можеха да кажат точно това което беше в ума им, нямаше да има нужда от обвивки.

Жалко и тъжно. За един мъничък период от време, познавах човек който махна обвивката си. Който беше истински. Както аз бях, защото махнах моята. Защото само без обвивка, можеш да покажеш на някого какъв си. И когато свикнеш с него, навличаш чернилката си отново, за да запазиш себе си. Защото си свикнал с човека. Защото си мислиш че вече можеш да си играеш с него както си пожелаеш и да очакваш прошка. Не трябва ли да е обратното ? Не трябва ли да се запознаем с обвивките си, а да ги сваляме после ? Защо всичко е така изкривено?

Мина време. Станах отново свинята която бях, преди да се запозная с този човек.

И все пак, една личност махна обвивката си, заради мен. Показа ми себе си. Показа ми приказният си свят. Показа ми красотата на човешкия ум.

Една личност, една душа, която умираше за разбиране. Крещеше за разбиране. Милееше. Протягаше ръце, но хващаше само въздуха...

Аз не успях да сваля своята. Дори изградих нов слой от чернилка, сякаш за всеки случай. А дори не го осъзнавах. И всичко това от страх. Аз съм страхливец. Признавам го. Твърдя го.

Исках да бъда отново, това което бях.. О, как исках...

И по пътя на елементарната логика... какво би станало при моето бездействие ?

Човекът сметна че съм неспособен. Че не мога. И се прибра в своята обвивка. Огорчен. Разочарован. Съжаляващ за загубеното си време, със неспособното същество, като което съм представил себе си, в страха си.

Бях започнал отварям обвивката си отново. Да покажа себе си.

Защото повярвах. Повярвах след всичките лъжи, глупости и огорчения. Защото същият човек ме научи да мечтая. Да имам любими неща. Да се радвам на мъничките чудеса в живота.

Бях започнал да отварям обвивката си отново. Малко по малко. И се чувствах уязвим, повече от всякога. Имах нужда от ръцете, които ме търсеха в тъмното, преди. Имах нужда от тях, повече от всякога. Но тях ги нямаше.

Имаше една сива аналгинена горчивина. Защото бях закъснял.

Защото хората много рядко прощават. Много рядко загърбват всичко. Почти никога.

Защото са родени песимисти. Оптимизма не е присъщо качество на човека.

И парадокса е, че много рядко прощават, но когато се окажат от другата страна на барикадата, милеят точно за това. Но никой не си припомня това, в момента в който бива коравосърдечен. Защото е песимист. Защото винаги смята, че може да стане по-лошо, вместо по-добро. И това не е просто лично мнение, на даден индивид. Това е общ закон за цялата ни раса, изграден с времето.

Какво можем да направим ? Нищо, освен да се надяваме, че ще намерим някъде, някой различен от стадото плитки аквариуми с отдавна умряла риба.

Only you.

We suffer everyday, what is it for
These crimes of illusion, are fooling us all
And now I am weary and I feel like I do

It's only you, who can tell me apart
And it's only you, who can turn my wooden heart

The size of our fight, it's just a dream
We've crushed everything I can see, in this morning selfishly
How we've failed and I feel like I do

It's only you, who can tell me apart
And it's only you, who can turn my wooden heart

Now that we've chosen to take all we can
This shade of autumn, a stale bitter end
Years of frustration lay down side by side

And it's only you, who can tell me apart
And it's only you, who can turn my wooden heart

It's only you, who can tell me apart
And it's only you, who can turn my wooden heart

Out of bounds.

Спокойствие. Чак ми е неспокойно, че нещата са толкова спокойни.

Ще мине.

Изтървах събмишъна днес, утре ще се предава явно.

Нямаше начин, просто се оказа прекалено много работа.

Anyway, доволен съм от това, което свърших, изглежда добре. Според другите, дори е много яко.

Чак "много яко" не е. Или може би аз съм прекалено самокритичен ?

Седя и се чеша по глупавата кратуна и се чудя, как не съм заспал прав, някъде.

Притръпнах явно. Или са трите празни самотни кена Relentless до мен, виновни ? Болят ме кости и мускули. Време е за почивка.

Тиф, дано да си успяла да предадеш нещо, каквото и да е, притеснявам се за теб, момиче.

Всеки с проблемите си де, то историите ни са доста подобни. Стискам палци.

Юсъф, лека нощ, дюд. Просто ти трябва почивка. 80 часа без и минутка сън... Ще се убиеш, момче. Стягай се за утре, да предаваме, най-накрая.

Жан, Кирън... забавлявайте се на купона в 67-ма. Мен нещо не ме зариби.

Такова баш кръчмарско събиране на маса, нещо не ми се нрави. Или поне не точно днес.

Maybe it's just me.

А сега, може би малко спокойна музика. Може би саундтрака към Homeworld.

Каквото ми пасне най-добре. Просто да се отпусна.

Спокойствие. Всичко е наред. Без глупости в сънищата ми тази нощ, сигурен съм.

Слънце...

Fragments.

12h 45min left.

Drinking Relentless, clouding my mind with hundreds of thing, at the same time.

It feels familiar. Pre-submission nights are always like that.

And still, something is missing. Piece of the puzzle.

You know... when you've been a little kid, and when you were playing with puzzle...

When you weren't able to find the missing piece, you just take a different one, with the hope that it will fit. It doesn't. You realize that its not the right one, but you keep pushing it in. You slam it. You want it to fit. In the end, it may do, but it doesn't look like anything right. And you just take it out.

I hate puzzles.

Papa Bear, and the inevitable thing.

Дядото на Кирън е починал снощи.

Колко човека трябва да починат или да се разболеят смъртоносно в рамките на последните 2 месеца ?

КОЛКО ?!?

Неизбежно е.

Нямам починали преки роднини, освен дядо ми, който е починал преди да се родя.

И ги видях последния път. И осъзнах че тези хора остаряват, все повече. Изплъзват се. Изплъзват се от нас. Родени в различни години от нас, отишли си в различни години.

Какво става в разликата от годините ? Тъгуваме.

Тъгуваме докато дойде нашият ред, някой да тъгува за нас.

Изплъзваме се.

Горе главата, Кий. Имаш прекрасните си братовчеди и приятели. И нас. Мен, Жан, Юсъф.

Утре вечер всички ще отпуснем, всеки от тревогите си.

Tick, tock...

25h 51min left.

tick, tock... tick, tock...

hurry up, you lazy ass.

Oh, the pain of texturing...

CRAP!

I don't care. A cup of coffee first!

http://www.youtube.com/watch?v=D9iGt343wNA

Charlie Big Potato.

Разкарай се от сънищата ми.

Сякаш не ти стигна.

Мястото ти, вече не е там.

Спрях да мисля за теб. Ще спра и да сънувам.

Rizzla.

Красиво небе. За пръв път виждам звезди тук.

И е тихо. Всички или спят или си работят по проектите.

Малко почивка. Гръмна ми главата, цял ден цикля над тази сцена.

Може би ще изключа компютъра, малко по-късно. Толкова съм свикнал с това бръмчене, че не ми прави впечатление. Искам малко истинска тишина.

Но преди нея - Elbow - Grounds for Divorce. За пореден път ще кажа... awesome!

"I've been working on a cocktail,

called Grounds for Divorce..."

Дано 2-3 часа ми стигнат да поспя...

"There's a Chinese cigarette case,

and the rest you can keep..."

Чук! Repeat, задължително.

46 and 2

My shadow's
Shedding skin and
I've been picking
Scabs again
I'm down
Digging through
My old muscles
Looking for a clue

I've been crawling on my belly
Clearing out what could've been
I've been wallowing in my own confused
And insecure delusions
For a piece to cross me over
Or a word to guide me in
I wanna feel the changes coming down
I wanna know what I've been hiding in

My shadow
Change is coming through my shadow
My shadow's shedding skin
I've been picking
My scabs again

I've been crawling on my belly
Clearing out what could've been
I've been wallowing in my own chaotic
And insecure delusions

I wanna feel the change consume me,
Feel the outside turning in
I wanna feel the metamorphosis and
Cleansing I've endured within

My shadow
Change is coming
Now is my time
Listen to my muscle memory
Contemplate what I've been clinging to
Forty six and two ahead of me

I choose to live and to
Grow, take and give and to
Move, learn and love and to
Cry, kill and die and to
Be paranoid and to
Lie, hate and fear and to
Do what it takes to move through

I choose to live and to
Lie, kill and give and to
Die, learn and love and to
Do what it takes to step through

See my shadow changing,
Stretching up and over me
Soften this old armor
Hoping I can clear the way
By stepping through my shadow,
Coming out the other side
Step into the shadow
Forty six and two are just ahead of me

==============================

This is one of Tool's most amazing songs, and really sums up the entire theme of Aenima. This song is about growing, changing, and moving towards the next level of human evolution and conciousness. It's deeply rooted in Jungian theory.

Basically, it's believed that there are three levels of human evolution and each has it's form of conciousness. There's the 1st level with 44 chromosones. These are primitve people's like the aboriginies in Australia who do not percieve anything outside of themselves. They only see one large conciousness with no distinguishment between organisms. Then there's the second level with 46 chromosones. That is us. We are a chaotic disharmonic conciousness that is basically used as a stepping stone between the first and third levels. The third level is 48 chromosones. (Or 46 & 2, with 2 being the sex chromosones x & y). This is the higher level of conciousness. Our destination.

But this is where the Jungian theory comes in. It is believed that you can not reach this third level of evolution without first delving into yourself and basically cleansing your conciousness for the next jump. That's where the Shadow comes in. The shadow is basically everything about that is unseen that you are uncomfortable with or hate. This is also known as the Anima (hence the name of the CD).

The last part of the song sums all of this up...

"See my shadow changing,
Stretching up and over me
Soften this old armor
Hoping I can clear the way
By stepping through my shadow,
Coming out the other side
Step into the shadow
Forty six and two are just ahead of me"

Синьо!

Небето е синьо! Едно облаче няма, дори!

Слънчице се показа. Усмивките са нормално нещо в случая! :)

Лош късмет че ще трябва да изкарам днешния и утрешния ден затворен.

Голяма работа. Слънцето ще почака.

Кафе, джаз и работа.

Нямам търпение да видя Мартин, Нийл, Марк също... Пусти даскали, долипсвали са ми.

Надим, да го духаш, не ме кефиш.

Майкъл също.

Къде си Тифани, моме? Обещала си че ще гледаме Evangelion заедно !

Само да мине дедлайна.

Абе не ща Evangelion. По-добре просто да пием по бира заедно.

Пусто село. Трима музиканти, само по тиранти :D

И слънце, слънце... Сякаш зимата свърши тук.

Вчера излизах само по тениска и беше поносимо, да не повярва човек.

Ливио, къде си брооо...

Жан, прибирай се по-скоро.

Абе, всички, липсвате ми!

Трябва да спретнем парти, след дедлайна. Просто няма начин :D

Евентуално в Телфорд, писна ми от тия грозни къщи тук.

И веднъж трябва да викнем Ливио. Ебати. Веднъж не спретнахме събиране включая него.

Хип-хоп парти си трябва. Хайде бе Словения, идвай си, липсваш ми !

Пфу, защо вися в тоя блог... Изливам си обърканите мисли... feels good, anyway.

Дава успокоение че говориш с някой...

Може да почна да си мяукам тук даже, кво ми пука.

Чудя се, да си резна ли косата късо ?

Жал ми е, бе. Тъкмо започна да се оправя.

Ще го измислим. За пореден път го отлагаш, шибан weakling.

we are the world, we are the children.... откъде се взе тва парче...

не съм го чувал от години. awesome.

Междудругото, снощи гледах Ultramarines. Очаквах повече от филм правен относно Warhammer вселената. Куца анимация, нелоши модели, много клипинг на геометрия. Липса на тежест в анимацията. И все пак, просто шибан екшън. Кво друго може да се очаква.

Общо взето изглежда зле за филм от 2010, ама...

Както и да е, толкоз с ревюто на филм правен по игра. Мина и замина. Сякаш ще се запомни с нещо.

Lady Sovereign - Love me or Hate me

Нормално ли е да си танцувам сам в стаята ? Дреме ми.

Уф, време е за чейндж на гардероба. Изпокъсаха се повечето ми дрехи. И стига с това черно.

Аз пак ще си купя и черно де, макар че този път ще гледам да комбинирам разни цветове.

Баси откога не съм ходил да си пазарувам дрехи. И ужас, на адидасите им приключи lifespan-a. Връзките отидоха на кино... 5 години, мисля им стигат :D

Ама парииии.... пари трябват, драги ми блогчо.

Живот и здраве, да закрепя нещата с работата, пък нататък всичко ще се нареди.

Сега по английски - Cheers! Почивката свърши, обратно на работа.

Мяу.

Хикс.

Време. Времето лекувало каза Иван.

Лекува, знам.

Ама не съм болен.

Несъвършен съм.

Времето учи.

Някой ден, по-добър.

Дотогава, обратно в мишата си дупка, далеч от хорските очи.

Щото не ми е притрябвало някой да ме гледа.

Малко хора имам ценни, тях ги има когато са нужни.

Първо истинско хиксче в календара.

Винаги е било готино да си зачеркваш дни в календар. С дебели, тлъсти хиксове. Awesome!

Стига засега.

Мрак.

Притесненията ми. Имаш ги.

Постигна го.

Постигна отново кошмарите ми, треперенето и сълзите.

Заслужавам ги.

Защото позволих на животното в мен да вземе превес.

Защото съм малък и недорасъл.

Защото се страхувах от липсата ти в идните месеци.

Защото исках всяка малка частичка от теб.

Ужасен егоист. Боклук. Ненаситник. Убиец на мечти. Прекалено реалистичен, прекалено логичен. Прекалено далеч от малкият ти приказен свят. Досаден. Неорганизиран. Недорасъл. Разхвърлян. Просто един чифт очи, които харесваш.

Знам...

Знам.

Може би един ден ще е по-различно.

Сега моля те, направи каквото трябва.

Не заради мен.

Заради себе си.

Шибани хормони

Мъже. Всички ние се влияем от тези химически съединения. И вършим необмислени глупости. Караме се с хората. Караме ги да страдат. Показваме ненужна агресия. Вършим необратими неща.

Мъже. Животни. Отврат.

И аз съм един от тях.

Шибано животно, водено от хормоните и инстинктите си. Животно.

Мразя се.

Какво мога да направя ? Нищо. Почти нищо. Каквото съм надробил, сега ще си го понасям. Нека ми е за урок.

И все пак, каквото мога, ще помогна, ще направя. Защото може да съм шибано животно, но не означава, че не ми пука за хората, които обичам. Защото не съм такъв, да прецакам нещата и да не погледна назад. Не е човешко. Колкото и да съм животно, имам и частичката човещина. Смея да го твърдя.

Колкото и да ме мразиш, там съм. И не ти мисля лошото.

Ще убия и животното в себе си, само и само да се чувстваш добре.

Защото си ти.

Ден 1-ви!

То било топло в тая държава. И поради това, има много дъжд, вместо много сняг.

Ама нищо. И без това нямам къде толкоз да ходя. Тропа си по прозореца... Е, нека си тропа. Дреме ми за тоя дъжд, сякаш съм го канил.

Защо ден първи? Ми защото е ден първи. Ден, в който ще свърша неща за себе си. Ден първи, със усмивка, надежда, устрем и стимул.

И не само позитивни неща, де... Ден на съжаление, малко болка и малко сълзи.

Съжаление, че бях ужасен и непоносим. Точно тогава когато трябваше да съм съвсем друго.

Че казах неща, в яда си. Че бях едно дете, неспособно да обърне другата буза. А отсреща някой заслужаваше точно това. Някой който отдавна не е това дете, което бях аз. И не, че толкова го заслужаваше, колкото просто моето безмислено държание беше ненужно.

Не мога да си го простя.

Сълзите, лошите думи, мокрите кецове, тъжните лица.

Съжалявам.

Защо болка? Боли, защото оставих почти същото, което намерих, там. А не трябваше.

Защо сълзи? Защото се пораждат от спомени. Добри или лоши. И защото без тях света не е същият.

"And I'd give up forever to touch you
Cause I know that you feel me somehow
You're the closest to heaven that I'll ever be
And I don't want to go home right now"

Да, спомени. И се усмихвам. Защото това беше един такъв момент за мен... не мога да го обясня... в който всичко наоколо изчезна. Имаше музика... и едно лице пред мен, в чийто насълзени очи видях нещо, което ще запомня завинаги. Което ще ме крепи от сега нататък. Което ще ме стопли когато ми е студено. Което ще ми дава силата когато я нямам. Което ще ми забие плесница и ще ми изкрещи в лицето - по дяволите, ти си мъж, стегни се!

Благодаря ти.

А дъжда... той все така си тропа по прозореца...

Май ще отида да го видя.