Нещо липсва.
Днес говорих с Жан относно това как минават дните ни тук...
Ходим на лекции, връщаме се, идва уикенда... и седмицата започва отново.
И през цялото това време е една повторяемост... цикъл. Нищо не се случва. Дойдох с големи очаквания за това място. Ами... не е точно така, както го виждах. Времето отново стана ужасно. Дъжд. Сиво и грозно. Някак меланхолично.
Искрено се надявам лятото да различно. Малко по-безгрижно, малко по-слънчево, малко по-щастливо.
Позабавлявахме се днес с пазарската количка в хипермаркета.
На всичкото отгоре я отмъкнахме чак до вкъщи.
Вкъщи. Звучи толкова приятно.
Не го чувствам като "вкъщи" тук. Кофтито е, че това в Златица ми е по-малко "вкъщи" дори от тук. Ето значи едно от нещата, които липсват. Липсва ми моя хралупа. Която да си е само моя, завинаги. Която бих споделил с някой важен за мен човек.
Някой ден, може би. Засега, университетски кампус, в къща пълна с изчаткали азиатци(с едно изключение) и един откровено казано, тъпанар, в моята стая. Миризлив. Гаден с необразоваността си. С мизерията и неподреността си. Гнусен.
Не че арабина беше много по-добър избор.
Искам си мое място. С мое си легло, мое си бюро, моя си баня с моя си тоалетна. С моя си лампа и моя кухня и хладилник. Някакси, чак тогава бих си отдъхнал и бих се почувствал спокоен. Не искам да споделям дома си с никого. Впрочем, искам.... Но не искам да е човек с който "се налага", да споделям дома си. По взаимно съгласие, естествено, със щастие.
Писна ми от гнусари и глупаци.
От плитки, евтини личности. Празноглавци. Хора с големи очаквания от живота но без грам покритие. Хора, които живеят ден за ден и незнаещи какво искат да правят с живота си. Плитки, повърхностни.... глупави и смешни. Жалки. Заслужаващи съжаление, което не мисля, че някога ще им дам. Хора, твърдят че се обичат. Хора които смятат че се обичат. И какво правят ? Секс и мили думи ? Обич ? Моля ?!
Кой ви излъга, драга публика, че можете да обичате ? Не бяха ли само пеперудите в стомаха и нищо повече ? Обичали сте, казвате ? И се минат 2-3 месеца... "късате"... И ? И какво следва ? Следващата подобна жалка история ? Базирана на едното велико нищо ? На това че "трябва да имате гадже", за да обичате ? И какво въобще ви наведе на мисълта, че обичате ? Как осъзнахте любовта ? Пеперудите ? Физическа реакция на тялото, покачване на адреналина, евентуална минимална ерекция дори, при момченцата... и ? Това ли е ? Къде трябваше да е впечатляващата част, или я изтървах ? Добрите моменти които сте имали заедно ? Може би.
Хах.
Жалки.
Обичали сте, когато ви се случи това, което се случи на мен.
Човекът който обичах, ме беше лъгал за всичко. (Не е за мен, ще кажете вие ? Майната ви, не вие решавате.)
Разбрах защо го е правил. Осъзнах защо. Без да ми казва. Нямаше шибана нужда. В един момент просто светна крушката, някъде в сивата каша която имам в черепната си кутия.
Нямаше нужда, нали, бихте казали вие ? Ми, може да е нямало. И какво от това. Минало е вече.
Осъзнах. И в този момент осъзнах нещо друго. Че на този свят има и добри хора. Има адски много добри хора, които са затворени в тъмната си гнусна обвивка, която ги предпазва и която са си изградили след всичките огорчения, които са срещнали досега.
Добри хора. Видях ги, осъзнах ги.
И в този момент светна онази лампа отново.
Как ? Как може да си такава долна свиня ? Та ти си добър човек... Винаги си вярвал, че доброто побеждава, независимо от ситауцията. Бил си the white knight неведнъж. Жалкото е че в голяма част от случаите, само в ума си, драги ми аз. Защото волно или не, ти нахлузваш черната си гнусна обвивка. Пак... от страх. От огорчения. Защото хората не могат да говорят един с друг. Ако можеха да кажат точно това което беше в ума им, нямаше да има нужда от обвивки.
Жалко и тъжно. За един мъничък период от време, познавах човек който махна обвивката си. Който беше истински. Както аз бях, защото махнах моята. Защото само без обвивка, можеш да покажеш на някого какъв си. И когато свикнеш с него, навличаш чернилката си отново, за да запазиш себе си. Защото си свикнал с човека. Защото си мислиш че вече можеш да си играеш с него както си пожелаеш и да очакваш прошка. Не трябва ли да е обратното ? Не трябва ли да се запознаем с обвивките си, а да ги сваляме после ? Защо всичко е така изкривено?
Мина време. Станах отново свинята която бях, преди да се запозная с този човек.
И все пак, една личност махна обвивката си, заради мен. Показа ми себе си. Показа ми приказният си свят. Показа ми красотата на човешкия ум.
Една личност, една душа, която умираше за разбиране. Крещеше за разбиране. Милееше. Протягаше ръце, но хващаше само въздуха...
Аз не успях да сваля своята. Дори изградих нов слой от чернилка, сякаш за всеки случай. А дори не го осъзнавах. И всичко това от страх. Аз съм страхливец. Признавам го. Твърдя го.
Исках да бъда отново, това което бях.. О, как исках...
И по пътя на елементарната логика... какво би станало при моето бездействие ?
Човекът сметна че съм неспособен. Че не мога. И се прибра в своята обвивка. Огорчен. Разочарован. Съжаляващ за загубеното си време, със неспособното същество, като което съм представил себе си, в страха си.
Бях започнал отварям обвивката си отново. Да покажа себе си.
Защото повярвах. Повярвах след всичките лъжи, глупости и огорчения. Защото същият човек ме научи да мечтая. Да имам любими неща. Да се радвам на мъничките чудеса в живота.
Бях започнал да отварям обвивката си отново. Малко по малко. И се чувствах уязвим, повече от всякога. Имах нужда от ръцете, които ме търсеха в тъмното, преди. Имах нужда от тях, повече от всякога. Но тях ги нямаше.
Имаше една сива аналгинена горчивина. Защото бях закъснял.
Защото хората много рядко прощават. Много рядко загърбват всичко. Почти никога.
Защото са родени песимисти. Оптимизма не е присъщо качество на човека.
И парадокса е, че много рядко прощават, но когато се окажат от другата страна на барикадата, милеят точно за това. Но никой не си припомня това, в момента в който бива коравосърдечен. Защото е песимист. Защото винаги смята, че може да стане по-лошо, вместо по-добро. И това не е просто лично мнение, на даден индивид. Това е общ закон за цялата ни раса, изграден с времето.
Какво можем да направим ? Нищо, освен да се надяваме, че ще намерим някъде, някой различен от стадото плитки аквариуми с отдавна умряла риба.
0 comments:
Публикуване на коментар