Вървя.
Бавно и без усилие.
Някакси... в контраст със кипящия адреналин във вените ми и стегналата топка в стомаха ми.
Вървя. Махам очилата. И без това нямам нужда да виждам надалеч, в момента.
Усетих няколко самотни капки дъжд, отскубнали се от и без това дашното небе, в последните няколко дни. Игнорирах ги.
Слязох в метрото и си взех билет и без усилие се запътих към ескалатора надолу.
Обикновено бързам. Имам особения късмет, да изпускам всеки влак, всеки път. Потеглящ в момента, в който стъпя на перона.
Изненада! Оставаха ми 10-ина стъпала и чух грубия механичен трясък на вратите на вагоните.
Скърцане... машината се задвижи и бавно тръгна.
Запътих се към пейките и седнах.
Отсреща ме приветства влакът в другата посока. Някакси с насмешка. Чакащ, за да поеме курса си.
Погледнах таблото. 8 минути.
Зарових глава в шепи и се замислих, колко може да се обърне в един човек, за 8 минути.
Дълъг продължителен и стържещ по кората на мозъка звук. Сигнален и нахален.
С него отсрещният влак предупреди всички, че няма време, защото всеки момент ще слезе някой от отсрещния ескалатор. А този някой, поради космичните закони, ще трябва да поеме щафетата и да седне на пейките, да погледне таблото и да види мен, как посрещам своя влак, в своята посока.
Влакът ми неусетно беше пристигнал.
Качих се.
Колкото и да разтегляме времето, колкото и да го нищим в дребен и едър план, колкото и да се кълнем, че имаме контрол над него, от своята си кула, то никога не се съобразява с никой.
То ни поднася най-отровните блюда и най-широките усмивки.
Отнема ни всичко... но и ни дава много. Но и малко. Накрая с подла усмивка ни отнема хора, един по един, докато накрая идва и нашия ред. Но за тогава, се е постарало, да ни е заобиколило със зрители на които сме нужни, за да има отново кой да е безсилен наблюдател на това цветно и гротескно шоу...
И ето, за пореден път, то ме преметна, по най-невинния си начин. Внезапно се чу:
"-Станция Лъвов Мост!"
Надигнах глава от тръбата до мен и се извлачих навън. Адреналинът беше изтекъл някъде в последните 8 минути.
Много неща изтекоха за толкова.
Топката в стомаха още си беше на мястото, обаче... Някакси... се беше почувствала у дома си.
Запътих се към ескалаторите. Вече не бързах абсолютно за никъде.
Стъпих на първото стъпало... Хм. Не работеше...
И в този момент, усетих как един влак някъде се подхилкваше механично, на наивната ми заблуда, че мисля, че нямам какво да губя, и надали ще има накъде още да се вгорчи всичко.
Теглих една майна на цялата тая сбирщина егоистични железа и си поех към вкъщи.
* * *
След този въвеждащ размисъл, може би е момента, да кажа здравей на това грозно но някакси утешително място, тук.
И винаги е някакси трудно да пиша.
Може би защото винаги кацам тук, с отрязани криле, празен, като нечия еднократна опаковка.
И има един adjustment период, в който просто свикваш да си празен, нали...
Живееш си така и се втвърдяваш и загрубяваш. Погрозняваш и закърняваш. Отвътре.
И е един леко проклет порочен кръг.
Заради който месеци по-късно, за пореден път се мразиш до дъно, че не си бил достатъчен с нещо на някого. Защото просто си закърнял.
И после те питат хората... Абе ти защо толкова рядко се усмихваш?
А понякога биват и много по-директни и конкретни - Абе ти защо си все такъв сприхав и негативен? Защо си такъв грубиянин?
И ти се свива душичката отвътре и ти се иска да обвиниш себе си... да я прегърнеш тая вина докрай и до дупка и... тогава те тресва грозната истина, че ти може и да не си бил такъв, но с всяко едно кацане тук, ставаш все по-ужасен. Все по-отчаян, смачкан, сдъвкан (хубаво употребен) и изплют, да съхнеш.
И ти се иска, да го погледнеш това от птичи поглед, с крила или без и да му се надсмееш и да го отречеш, но усещаш вътре в себе си, че вече и самоиронията ти се опъва.
Просто... опаковка. От нерециклируемите.
Утехата е една. Ако не друго, то поне скоро ще се науча да мразя!
А и какво има да губи една проста опаковка, която умее единствено да мрази?
На нея крила не й трябват. Колко по-лесно и безболезнено би било!
И всичките безбройни празни бели листа тук, също няма да й трябват.
Което ме навежда на мисълта, че щом съм тук и пиша, значи имам още път до това субективно спасение.
И в този момент, ми минава през ума, че за всичко ще се погрижи времето.
И някакси, някъде в дъното на мозъка ми, се чу едно тихо подхилкване...
Времето, да. 8-те минути... Дългите нощи, тихите усмивки, светлините на града.
Като с влаковете е. Докато аз съм тук, унищожавайки мозъчни клетки, навирайки си каквото вредно ми попадне, в организма, включително и всичките тия черни букви и чакайки adjustment периода си, то на отсрещния перон, някой се качва в току-що пристигналият влак и отпътува към топлото си щастие и усмивки. Поглежда ни озадачено и вратите се хлопват след него. И изчезва. За да грабне своите 8 единици време.
А слязохме по ескалатора заедно. За кратко. Но ръка за ръка.
Времето още се кикоти тихо някъде там в ъгъла, а аз приключвам тук. Преди
C2H5OH да ме е прелъстило напълно...
