Ден 1-ви!

То било топло в тая държава. И поради това, има много дъжд, вместо много сняг.

Ама нищо. И без това нямам къде толкоз да ходя. Тропа си по прозореца... Е, нека си тропа. Дреме ми за тоя дъжд, сякаш съм го канил.

Защо ден първи? Ми защото е ден първи. Ден, в който ще свърша неща за себе си. Ден първи, със усмивка, надежда, устрем и стимул.

И не само позитивни неща, де... Ден на съжаление, малко болка и малко сълзи.

Съжаление, че бях ужасен и непоносим. Точно тогава когато трябваше да съм съвсем друго.

Че казах неща, в яда си. Че бях едно дете, неспособно да обърне другата буза. А отсреща някой заслужаваше точно това. Някой който отдавна не е това дете, което бях аз. И не, че толкова го заслужаваше, колкото просто моето безмислено държание беше ненужно.

Не мога да си го простя.

Сълзите, лошите думи, мокрите кецове, тъжните лица.

Съжалявам.

Защо болка? Боли, защото оставих почти същото, което намерих, там. А не трябваше.

Защо сълзи? Защото се пораждат от спомени. Добри или лоши. И защото без тях света не е същият.

"And I'd give up forever to touch you
Cause I know that you feel me somehow
You're the closest to heaven that I'll ever be
And I don't want to go home right now"

Да, спомени. И се усмихвам. Защото това беше един такъв момент за мен... не мога да го обясня... в който всичко наоколо изчезна. Имаше музика... и едно лице пред мен, в чийто насълзени очи видях нещо, което ще запомня завинаги. Което ще ме крепи от сега нататък. Което ще ме стопли когато ми е студено. Което ще ми дава силата когато я нямам. Което ще ми забие плесница и ще ми изкрещи в лицето - по дяволите, ти си мъж, стегни се!

Благодаря ти.

А дъжда... той все така си тропа по прозореца...

Май ще отида да го видя.