bit

искам

най-прясното

разплискано

по пода на още влажната ти баня

да бъдем

аз

и

моето

приличие

.:.

 M.

missing.

бяло на черно.

                                                                                    

                        

Студено е без теб.

.:.

Его pt.3

Защо не можем да сме искрени?

ПИТАМ.

Питам пак.

И преди питах. И май още бая ще питам.


Каква утеха ни дава да излъжем?

Всичко излиза. Всичко.

И докато скапваме душицата на някого, в блажено неведение, пируваме над успеха си.

Неведение?

Не.

Знаем, но анестезираме себе си от това.

По-лесно е да си кажем, че сме успели да замажем всичко.

Нищо, че после всичко блясва, излиза наяве и се изсипва всичката жлъч.

Кои бяхме, какви станахме.

Какво си причинихме.

Не ме мразете, за това в което се превръщам.

Вие ме направихте такъв.

Счупихте ме.

За пореден път.

Влакове.
Време.
Глупости.

Егоизъм. Секс. И двете еднакво мръсни.

И някое сладкишче, помеждудругото, за да си подсладим аналгинената горчивина, която бълбука най-отдолу.

Ако още не са те предали, ще те предадат.

А ако са те предали и пак си им седнал на коленце, биваш глупак.

А покрай това, направи и мен на такъв.

Мерси.

Можеш повече.

Страх ме е.

Че най-накрая ще се счупя финално и безвъзвратно.

И няма да съм аз.

Някой друг.

От другите.

Онези.

Крещи ми се.

От безсилие.

Мимолетността на тиарата.

Вървя.
Бавно и без усилие.
Някакси... в контраст със кипящия адреналин във вените ми и стегналата топка в стомаха ми.
Вървя. Махам очилата. И без това нямам нужда да виждам надалеч, в момента.
Усетих няколко самотни капки дъжд, отскубнали се от и без това дашното небе, в последните няколко дни. Игнорирах ги.
Слязох в метрото и си взех билет и без усилие се запътих към ескалатора надолу.
Обикновено бързам. Имам особения късмет, да изпускам всеки влак, всеки път. Потеглящ в момента, в който стъпя на перона.
Изненада! Оставаха ми 10-ина стъпала и чух грубия механичен трясък на вратите на вагоните.
Скърцане... машината се задвижи и бавно тръгна.
Запътих се към пейките и седнах.
Отсреща ме приветства влакът в другата посока. Някакси с насмешка. Чакащ, за да поеме курса си.
Погледнах таблото. 8 минути.
Зарових глава в шепи и се замислих, колко може да се обърне в един човек, за 8 минути.
Дълъг продължителен и стържещ по кората на мозъка звук. Сигнален и нахален.
С него отсрещният влак предупреди всички, че няма време, защото всеки момент ще слезе някой от отсрещния ескалатор. А този някой, поради космичните закони, ще трябва да поеме щафетата и да седне на пейките, да погледне таблото и да види мен, как посрещам своя влак, в своята посока.
Влакът ми неусетно беше пристигнал.
Качих се.

Колкото и да разтегляме времето, колкото и да го нищим в дребен и едър план, колкото и да се кълнем, че имаме контрол над него, от своята си кула, то никога не се съобразява с никой.
То ни поднася най-отровните блюда и най-широките усмивки.
Отнема ни всичко... но и ни дава много. Но и малко. Накрая с подла усмивка ни отнема хора, един по един, докато накрая идва и нашия ред. Но за тогава, се е постарало, да ни е заобиколило със зрители на които сме нужни, за да има отново кой да е безсилен наблюдател на това цветно и гротескно шоу...

И ето, за пореден път, то ме преметна, по най-невинния си начин. Внезапно се чу:
"-Станция Лъвов Мост!"
Надигнах глава от тръбата до мен и се извлачих навън. Адреналинът беше изтекъл някъде в последните 8 минути.
Много неща изтекоха за толкова.
Топката в стомаха още си беше на мястото, обаче... Някакси... се беше почувствала у дома си.
Запътих се към ескалаторите. Вече не бързах абсолютно за никъде.
Стъпих на първото стъпало... Хм. Не работеше...
И в този момент, усетих как един влак някъде се подхилкваше механично, на наивната ми заблуда, че мисля, че нямам какво да губя, и надали ще има накъде още да се вгорчи всичко.

Теглих една майна на цялата тая сбирщина егоистични железа и си поех към вкъщи.

* * *

След този въвеждащ размисъл, може би е момента, да кажа здравей на това грозно но някакси утешително място, тук.
И винаги е някакси трудно да пиша.
Може би защото винаги кацам тук, с отрязани криле, празен, като нечия еднократна опаковка.
И има един adjustment период, в който просто свикваш да си празен, нали...
Живееш си така и се втвърдяваш и загрубяваш. Погрозняваш и закърняваш. Отвътре.
И е един леко проклет порочен кръг.
Заради който месеци по-късно, за пореден път се мразиш до дъно, че не си бил достатъчен с нещо на някого. Защото просто си закърнял.
И после те питат хората... Абе ти защо толкова рядко се усмихваш?
А понякога биват и много по-директни и конкретни - Абе ти защо си все такъв сприхав и негативен? Защо си такъв грубиянин?
И ти се свива душичката отвътре и ти се иска да обвиниш себе си... да я прегърнеш тая вина докрай и до дупка и... тогава те тресва грозната истина, че ти може и да не си бил такъв, но с всяко едно кацане тук, ставаш все по-ужасен. Все по-отчаян, смачкан, сдъвкан (хубаво употребен) и изплют, да съхнеш.
И ти се иска, да го погледнеш това от птичи поглед, с крила или без и да му се надсмееш и да го отречеш, но усещаш вътре в себе си, че вече и самоиронията ти се опъва.
Просто... опаковка. От нерециклируемите.

Утехата е една. Ако не друго, то поне скоро ще се науча да мразя!

А и какво има да губи една проста опаковка, която умее единствено да мрази?
На нея крила не й трябват. Колко по-лесно и безболезнено би било!
И всичките безбройни празни бели листа тук, също няма да й трябват.
Което ме навежда на мисълта, че щом съм тук и пиша, значи имам още път до това субективно спасение.

И в този момент, ми минава през ума, че за всичко ще се погрижи времето.
И някакси, някъде в дъното на мозъка ми, се чу едно тихо подхилкване...
Времето, да. 8-те минути... Дългите нощи, тихите усмивки, светлините на града.

Като с влаковете е. Докато аз съм тук, унищожавайки мозъчни клетки, навирайки си каквото вредно ми попадне, в организма, включително и всичките тия черни букви и чакайки adjustment периода си, то на отсрещния перон, някой се качва в току-що пристигналият влак и отпътува към топлото си щастие и усмивки. Поглежда ни озадачено и вратите се хлопват след него. И изчезва. За да грабне своите 8 единици време.

А слязохме по ескалатора заедно. За кратко. Но ръка за ръка.

Времето още се кикоти тихо някъде там в ъгъла, а аз приключвам тук. Преди C2H5OH да ме е  прелъстило напълно...

Там където релсите се пресичат.

Иска ми се да мога,

Да се докосна до Бог, А Сега стоя и се смея На най-великата си идея Толкова много срам Не поглеждай насам Имам нова идея, Но ти си толкова далече от нея Искам нов закон и Теб в нов сезон Внимание, опасно е! Ще бъда откровен с теб Мисли, взривоопасно е, Ако минеш границата с мен Внимание, внимание, привличаш ме, А може би, може би е повече Повече не мога, Ще се помоля на Бог, А След това ще се смея На най-великата си идея Толкова много страст, Искаш ли компас? Имам нова идея, Надявам се и ти да си в нея Искам нов закон И теб в нов сезон! Внимание, опасно е! Ще бъда откровен с теб. Мисли, взривоопасно е, Ако минеш границата с мен Внимание, внимание, привличаш ме, А може би, може би е повече! х2 Внимание, опасно е! Мисли, взривоопасно е!

* * *

No point in dusting. It's always dusty here.

Минава 6 сутринта.
След цяла нощ, безсъние...
Влачи се. Хем бързо, хем бавно.
Странно се чувствам. Затова съм и тук, май.
Днес беше странен, страаанен ден...
Дори не знам как да го изразя.
Чух неща. Или по-скоро прочетох, макар, че се брои за чуване в тая точка от времето и пространството...
Нечии мечти.
Не, не. Не просто нечии. Нейни!
И не просто мечти...
Неща, за които е мечтала да осъществи с мен.
Преди 7 години. Които е копняла да се случат. Да гради, да твори, да вдигне крушите и гълъбите им и да изчезне. Всичко това с мен. С мен!

Разрез. Дълбок и безмилостен. Някъде зад слънчевия сплит...
Спазъм. Болка. Обезпокоени слъзни канали.
Жлъч. Рязко.
Да. Ей така. От няколкото буквички, които в тази част от времето и пространството наричаме изказ.

Защо? Ха. Май не съм споделял. Май и няма да го направя. (не за буквичките)

Искам...  Ако можех... Едно нещице. Да можех да излекувам света от премълчаването. От недомлъвките. От всичките тия случки, в които, някой, на някого, нещо не е казал, или е спестил или е сметнал, че трябва да бъде разбран без думи...  Да излекувам всички тия, които смятат, че очите говорят с думи. Не. Очите говорят само с емоции и чувства. И това им е магията. Имаме усти, които вместо да тъпчем с ядене, алкохол, 4285 вида дим, полови органи и прочие други сходни неща, би било прекрасно, ако използвахме по предназначение. Да си говорим. Да се разбираме, да споделяме. И всеки път да е humble. Защото там е ключа. Различни сме. Много сме различни и никой, никого, никога, не разбира истински. Дори говорейки. Пък камо ли без. Всеки индивид от нашия вид има своята интерпретация. На всяка една уникална мисъл, на който и да е друг уникален индивид от нашия вид. Налудничаво е, да сметнем че можем да очакваме някой да ни разбира напълно или поне достатъчно, във взаимната ни тишина....  Та то дори с думи, едва се случва, понякога.

И там....  Умират много неща.

Защото си мълчим. А когато не си мълчим, си пишем. Тракаме с пръстчета и изпечатваме на екрана на отсрещния нещо. Сухо. Без вкус, без аромат, без есенция, без интонация, без чувство и без цветче от ябълка. Без дори почерк. Военна телеграма.
Ще кажете...  Ама писателите и поетите, как могат?
Могат, защото това им предоставя медията с която работят. Още от време някогашно, когато хартията е била единствената комуникация, освен вербалната. Единствения начин да докоснеш...
И пак...  Опира до личната интерпретация на уникалния индивид от нашия вид.
Даже се възползва от това въображение и интерпретация.
Но е one-way. Не е комуникация, в типичен междуличностен вид.
Та дори и тогава...  Замислете се, драги ми читателю...  Дали този поет/писател, нямаше да ви порази десеторно повече, ако можеше да ви разкаже лично на четири очи, своето произведение, със своята емоция и глас и умисъл и интонация и прочие неща...  Дали тогава нямаше да е съвсем друго и вероятно много по-точно предаване на вложеното в текста?
Hell, та дори това, което в момента четете, със сигурност ви звучи много по-различно отколкото би ви звучало, ако бях пред вас и ви говорех.
Стерилно е.
А няма нужда да е.

Говорете си, споделяйте си. Излезте, тъпчете си устата с бира, цигари и манджа, но междувременно я ползвайте и за да говорите. Защото ви е в кода. Записано. Да сте вербални, а не писмени или мълчащи.
Уникални индивиди.
От нашия вид.

А аз... Ще чакам.
Нея.
С шишенце мастило и червена роза.
За да си поговорим.
Както не успяхме.