Минава 6 сутринта.
След цяла нощ, безсъние...
Влачи се. Хем бързо, хем бавно.
Странно се чувствам. Затова съм и тук, май.
Днес беше странен, страаанен ден...
Дори не знам как да го изразя.
Чух неща. Или по-скоро прочетох, макар, че се брои за чуване в тая точка от времето и пространството...
Нечии мечти.
Не, не. Не просто нечии. Нейни!
И не просто мечти...
Неща, за които е мечтала да осъществи с мен.
Преди 7 години. Които е копняла да се случат. Да гради, да твори, да вдигне крушите и гълъбите им и да изчезне. Всичко това с мен. С мен!
Разрез. Дълбок и безмилостен. Някъде зад слънчевия сплит...
Спазъм. Болка. Обезпокоени слъзни канали.
Жлъч. Рязко.
Да. Ей така. От няколкото буквички, които в тази част от времето и пространството наричаме изказ.
Защо? Ха. Май не съм споделял. Май и няма да го направя. (не за буквичките)
Искам... Ако можех... Едно нещице. Да можех да излекувам света от премълчаването. От недомлъвките. От всичките тия случки, в които, някой, на някого, нещо не е казал, или е спестил или е сметнал, че трябва да бъде разбран без думи... Да излекувам всички тия, които смятат, че очите говорят с думи. Не. Очите говорят само с емоции и чувства. И това им е магията. Имаме усти, които вместо да тъпчем с ядене, алкохол, 4285 вида дим, полови органи и прочие други сходни неща, би било прекрасно, ако използвахме по предназначение. Да си говорим. Да се разбираме, да споделяме. И всеки път да е humble. Защото там е ключа. Различни сме. Много сме различни и никой, никого, никога, не разбира истински. Дори говорейки. Пък камо ли без. Всеки индивид от нашия вид има своята интерпретация. На всяка една уникална мисъл, на който и да е друг уникален индивид от нашия вид. Налудничаво е, да сметнем че можем да очакваме някой да ни разбира напълно или поне достатъчно, във взаимната ни тишина.... Та то дори с думи, едва се случва, понякога.
И там.... Умират много неща.
Защото си мълчим. А когато не си мълчим, си пишем. Тракаме с пръстчета и изпечатваме на екрана на отсрещния нещо. Сухо. Без вкус, без аромат, без есенция, без интонация, без чувство и без цветче от ябълка. Без дори почерк. Военна телеграма.
Ще кажете... Ама писателите и поетите, как могат?
Могат, защото това им предоставя медията с която работят. Още от време някогашно, когато хартията е била единствената комуникация, освен вербалната. Единствения начин да докоснеш...
И пак... Опира до личната интерпретация на уникалния индивид от нашия вид.
Даже се възползва от това въображение и интерпретация.
Но е one-way. Не е комуникация, в типичен междуличностен вид.
Та дори и тогава... Замислете се, драги ми читателю... Дали този поет/писател, нямаше да ви порази десеторно повече, ако можеше да ви разкаже лично на четири очи, своето произведение, със своята емоция и глас и умисъл и интонация и прочие неща... Дали тогава нямаше да е съвсем друго и вероятно много по-точно предаване на вложеното в текста?
Hell, та дори това, което в момента четете, със сигурност ви звучи много по-различно отколкото би ви звучало, ако бях пред вас и ви говорех.
Стерилно е.
А няма нужда да е.
Говорете си, споделяйте си. Излезте, тъпчете си устата с бира, цигари и манджа, но междувременно я ползвайте и за да говорите. Защото ви е в кода. Записано. Да сте вербални, а не писмени или мълчащи.
Уникални индивиди.
От нашия вид.
А аз... Ще чакам.
Нея.
С шишенце мастило и червена роза.
За да си поговорим.
Както не успяхме.
0 comments:
Публикуване на коментар