бяло на черно.

                                                                                    

                        

Студено е без теб.

.:.

Его pt.3

Защо не можем да сме искрени?

ПИТАМ.

Питам пак.

И преди питах. И май още бая ще питам.


Каква утеха ни дава да излъжем?

Всичко излиза. Всичко.

И докато скапваме душицата на някого, в блажено неведение, пируваме над успеха си.

Неведение?

Не.

Знаем, но анестезираме себе си от това.

По-лесно е да си кажем, че сме успели да замажем всичко.

Нищо, че после всичко блясва, излиза наяве и се изсипва всичката жлъч.

Кои бяхме, какви станахме.

Какво си причинихме.

Не ме мразете, за това в което се превръщам.

Вие ме направихте такъв.

Счупихте ме.

За пореден път.

Влакове.
Време.
Глупости.

Егоизъм. Секс. И двете еднакво мръсни.

И някое сладкишче, помеждудругото, за да си подсладим аналгинената горчивина, която бълбука най-отдолу.

Ако още не са те предали, ще те предадат.

А ако са те предали и пак си им седнал на коленце, биваш глупак.

А покрай това, направи и мен на такъв.

Мерси.

Можеш повече.

Страх ме е.

Че най-накрая ще се счупя финално и безвъзвратно.

И няма да съм аз.

Някой друг.

От другите.

Онези.

Крещи ми се.

От безсилие.

Мимолетността на тиарата.

Вървя.
Бавно и без усилие.
Някакси... в контраст със кипящия адреналин във вените ми и стегналата топка в стомаха ми.
Вървя. Махам очилата. И без това нямам нужда да виждам надалеч, в момента.
Усетих няколко самотни капки дъжд, отскубнали се от и без това дашното небе, в последните няколко дни. Игнорирах ги.
Слязох в метрото и си взех билет и без усилие се запътих към ескалатора надолу.
Обикновено бързам. Имам особения късмет, да изпускам всеки влак, всеки път. Потеглящ в момента, в който стъпя на перона.
Изненада! Оставаха ми 10-ина стъпала и чух грубия механичен трясък на вратите на вагоните.
Скърцане... машината се задвижи и бавно тръгна.
Запътих се към пейките и седнах.
Отсреща ме приветства влакът в другата посока. Някакси с насмешка. Чакащ, за да поеме курса си.
Погледнах таблото. 8 минути.
Зарових глава в шепи и се замислих, колко може да се обърне в един човек, за 8 минути.
Дълъг продължителен и стържещ по кората на мозъка звук. Сигнален и нахален.
С него отсрещният влак предупреди всички, че няма време, защото всеки момент ще слезе някой от отсрещния ескалатор. А този някой, поради космичните закони, ще трябва да поеме щафетата и да седне на пейките, да погледне таблото и да види мен, как посрещам своя влак, в своята посока.
Влакът ми неусетно беше пристигнал.
Качих се.

Колкото и да разтегляме времето, колкото и да го нищим в дребен и едър план, колкото и да се кълнем, че имаме контрол над него, от своята си кула, то никога не се съобразява с никой.
То ни поднася най-отровните блюда и най-широките усмивки.
Отнема ни всичко... но и ни дава много. Но и малко. Накрая с подла усмивка ни отнема хора, един по един, докато накрая идва и нашия ред. Но за тогава, се е постарало, да ни е заобиколило със зрители на които сме нужни, за да има отново кой да е безсилен наблюдател на това цветно и гротескно шоу...

И ето, за пореден път, то ме преметна, по най-невинния си начин. Внезапно се чу:
"-Станция Лъвов Мост!"
Надигнах глава от тръбата до мен и се извлачих навън. Адреналинът беше изтекъл някъде в последните 8 минути.
Много неща изтекоха за толкова.
Топката в стомаха още си беше на мястото, обаче... Някакси... се беше почувствала у дома си.
Запътих се към ескалаторите. Вече не бързах абсолютно за никъде.
Стъпих на първото стъпало... Хм. Не работеше...
И в този момент, усетих как един влак някъде се подхилкваше механично, на наивната ми заблуда, че мисля, че нямам какво да губя, и надали ще има накъде още да се вгорчи всичко.

Теглих една майна на цялата тая сбирщина егоистични железа и си поех към вкъщи.

* * *

След този въвеждащ размисъл, може би е момента, да кажа здравей на това грозно но някакси утешително място, тук.
И винаги е някакси трудно да пиша.
Може би защото винаги кацам тук, с отрязани криле, празен, като нечия еднократна опаковка.
И има един adjustment период, в който просто свикваш да си празен, нали...
Живееш си така и се втвърдяваш и загрубяваш. Погрозняваш и закърняваш. Отвътре.
И е един леко проклет порочен кръг.
Заради който месеци по-късно, за пореден път се мразиш до дъно, че не си бил достатъчен с нещо на някого. Защото просто си закърнял.
И после те питат хората... Абе ти защо толкова рядко се усмихваш?
А понякога биват и много по-директни и конкретни - Абе ти защо си все такъв сприхав и негативен? Защо си такъв грубиянин?
И ти се свива душичката отвътре и ти се иска да обвиниш себе си... да я прегърнеш тая вина докрай и до дупка и... тогава те тресва грозната истина, че ти може и да не си бил такъв, но с всяко едно кацане тук, ставаш все по-ужасен. Все по-отчаян, смачкан, сдъвкан (хубаво употребен) и изплют, да съхнеш.
И ти се иска, да го погледнеш това от птичи поглед, с крила или без и да му се надсмееш и да го отречеш, но усещаш вътре в себе си, че вече и самоиронията ти се опъва.
Просто... опаковка. От нерециклируемите.

Утехата е една. Ако не друго, то поне скоро ще се науча да мразя!

А и какво има да губи една проста опаковка, която умее единствено да мрази?
На нея крила не й трябват. Колко по-лесно и безболезнено би било!
И всичките безбройни празни бели листа тук, също няма да й трябват.
Което ме навежда на мисълта, че щом съм тук и пиша, значи имам още път до това субективно спасение.

И в този момент, ми минава през ума, че за всичко ще се погрижи времето.
И някакси, някъде в дъното на мозъка ми, се чу едно тихо подхилкване...
Времето, да. 8-те минути... Дългите нощи, тихите усмивки, светлините на града.

Като с влаковете е. Докато аз съм тук, унищожавайки мозъчни клетки, навирайки си каквото вредно ми попадне, в организма, включително и всичките тия черни букви и чакайки adjustment периода си, то на отсрещния перон, някой се качва в току-що пристигналият влак и отпътува към топлото си щастие и усмивки. Поглежда ни озадачено и вратите се хлопват след него. И изчезва. За да грабне своите 8 единици време.

А слязохме по ескалатора заедно. За кратко. Но ръка за ръка.

Времето още се кикоти тихо някъде там в ъгъла, а аз приключвам тук. Преди C2H5OH да ме е  прелъстило напълно...

Там където релсите се пресичат.

Иска ми се да мога,

Да се докосна до Бог, А Сега стоя и се смея На най-великата си идея Толкова много срам Не поглеждай насам Имам нова идея, Но ти си толкова далече от нея Искам нов закон и Теб в нов сезон Внимание, опасно е! Ще бъда откровен с теб Мисли, взривоопасно е, Ако минеш границата с мен Внимание, внимание, привличаш ме, А може би, може би е повече Повече не мога, Ще се помоля на Бог, А След това ще се смея На най-великата си идея Толкова много страст, Искаш ли компас? Имам нова идея, Надявам се и ти да си в нея Искам нов закон И теб в нов сезон! Внимание, опасно е! Ще бъда откровен с теб. Мисли, взривоопасно е, Ако минеш границата с мен Внимание, внимание, привличаш ме, А може би, може би е повече! х2 Внимание, опасно е! Мисли, взривоопасно е!

* * *

No point in dusting. It's always dusty here.

Минава 6 сутринта.
След цяла нощ, безсъние...
Влачи се. Хем бързо, хем бавно.
Странно се чувствам. Затова съм и тук, май.
Днес беше странен, страаанен ден...
Дори не знам как да го изразя.
Чух неща. Или по-скоро прочетох, макар, че се брои за чуване в тая точка от времето и пространството...
Нечии мечти.
Не, не. Не просто нечии. Нейни!
И не просто мечти...
Неща, за които е мечтала да осъществи с мен.
Преди 7 години. Които е копняла да се случат. Да гради, да твори, да вдигне крушите и гълъбите им и да изчезне. Всичко това с мен. С мен!

Разрез. Дълбок и безмилостен. Някъде зад слънчевия сплит...
Спазъм. Болка. Обезпокоени слъзни канали.
Жлъч. Рязко.
Да. Ей така. От няколкото буквички, които в тази част от времето и пространството наричаме изказ.

Защо? Ха. Май не съм споделял. Май и няма да го направя. (не за буквичките)

Искам...  Ако можех... Едно нещице. Да можех да излекувам света от премълчаването. От недомлъвките. От всичките тия случки, в които, някой, на някого, нещо не е казал, или е спестил или е сметнал, че трябва да бъде разбран без думи...  Да излекувам всички тия, които смятат, че очите говорят с думи. Не. Очите говорят само с емоции и чувства. И това им е магията. Имаме усти, които вместо да тъпчем с ядене, алкохол, 4285 вида дим, полови органи и прочие други сходни неща, би било прекрасно, ако използвахме по предназначение. Да си говорим. Да се разбираме, да споделяме. И всеки път да е humble. Защото там е ключа. Различни сме. Много сме различни и никой, никого, никога, не разбира истински. Дори говорейки. Пък камо ли без. Всеки индивид от нашия вид има своята интерпретация. На всяка една уникална мисъл, на който и да е друг уникален индивид от нашия вид. Налудничаво е, да сметнем че можем да очакваме някой да ни разбира напълно или поне достатъчно, във взаимната ни тишина....  Та то дори с думи, едва се случва, понякога.

И там....  Умират много неща.

Защото си мълчим. А когато не си мълчим, си пишем. Тракаме с пръстчета и изпечатваме на екрана на отсрещния нещо. Сухо. Без вкус, без аромат, без есенция, без интонация, без чувство и без цветче от ябълка. Без дори почерк. Военна телеграма.
Ще кажете...  Ама писателите и поетите, как могат?
Могат, защото това им предоставя медията с която работят. Още от време някогашно, когато хартията е била единствената комуникация, освен вербалната. Единствения начин да докоснеш...
И пак...  Опира до личната интерпретация на уникалния индивид от нашия вид.
Даже се възползва от това въображение и интерпретация.
Но е one-way. Не е комуникация, в типичен междуличностен вид.
Та дори и тогава...  Замислете се, драги ми читателю...  Дали този поет/писател, нямаше да ви порази десеторно повече, ако можеше да ви разкаже лично на четири очи, своето произведение, със своята емоция и глас и умисъл и интонация и прочие неща...  Дали тогава нямаше да е съвсем друго и вероятно много по-точно предаване на вложеното в текста?
Hell, та дори това, което в момента четете, със сигурност ви звучи много по-различно отколкото би ви звучало, ако бях пред вас и ви говорех.
Стерилно е.
А няма нужда да е.

Говорете си, споделяйте си. Излезте, тъпчете си устата с бира, цигари и манджа, но междувременно я ползвайте и за да говорите. Защото ви е в кода. Записано. Да сте вербални, а не писмени или мълчащи.
Уникални индивиди.
От нашия вид.

А аз... Ще чакам.
Нея.
С шишенце мастило и червена роза.
За да си поговорим.
Както не успяхме.

Farewell.

 A good-bye is never painful unless you're never going to say hello again.
But I guess, that's how life goes, and some doors are better off closed forever. 
It saddens me immensely, but somehow it is a celebration of what was there, and how vividly beautiful it used to be.
Farewell my friend.

dust-off номер незнам-кой-си.

I'm a hopeless, baddie-bad person, apparently. Well that's a first, isn't it?
NOPE.

Всеки път когато идвам тук, се питам и разпитвам, защо съм тук.
Защо драскотя, защо връщам тази страница/блог/извращение обратно в света на полу-живите части на интернетите...

Вътрешни липси, на външни фактори.
Мейби.

Ден незнам-кой-си, от върволицата дни, седмици, месеци, та вече и години, в които съм все още затрит и целолипсващ. Или липсоцелен?
Или просто липсващ?
Unachieving, отебал, зарязал, предал се, гръмнал, изгорял, прегрял, изсмукан, изветрял, избелял, посивял, загрубял, забравен?
Мейби.

Pull your gun, make it swift and take me to the next level.
I'd love to start over, mate.
Прашно е.

Какво се случва? Време е за емисия.
Лято е. Началото на лятото. Живея в така любимата ми прашна столица. Боря се с прахът й. И с нея. Борбата е в това да намеря принадлежност и смисъл. Да изровя страст, да намеря котвата, която да ме задържи при следващия отлив. 

But if you wanna find hell with me

I'm gonna show you what it's like...

Дебелея, погрознявам. Възмъжавам, с една дума! 

Пинг-понг, тик-ток, ден-нощ, сън-интернет, самота-празнота. 

Какво противоречие!

Защо пиша? 

Не знам. 

Искам ли?

Не знам. 

Не искам ли? 

Пак не знам. Бе.

Обичам ли? 

Обичам. 

Е, файда.

Креативна енергия? Няколко нули, след десетичната запетая.

Ефект? И той там.
How do I feel about this?
I don't. Ha. 

Tell your children not to walk my way...