dang it.

Андрония.

Има твоите очи.

Вина. Вино.

Крещя.
Вътрешно.
Вилнея, чупя.
Всичко е счупено отдавна, но продължавам.
Крещя.
Изход няма.

"На легло ли болен легнах, бяла стая без звезди
по земята портокали, нямам братя,ни сестри.
Страхове с игли набождам и солта с лъжица ям,
тялото ми е без кожа, теб те няма аз съм ням."


Вина.
За нещото, което досега съм бил най-чист пред самия себе си.

Вина.
За чужди счупени мечти.
Вина.
За една отровна тишина.
Вина.
За мразът в едни очи.
Вина.
За самотните ни длани.
Вина.
За изсъхналите рози.
Вина.
За дни със самота постлани.
Вина.
Без ни една лъжа.
Вина.
За целувката в дъжда.
Вина.


"Тънки змии с пръст набождам и се давя в кладенци,
дяволите са набожни и въртят на пръст души.
Ослепях от много думи, оглушах от тъмнина,
мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица."



Не искам да говоря.
Искам да чувствам.
Само ти ми остана.

War.

Fighting and decimating your own kind, consistently for thousands of years. And it's all about a tiny piece of dirt, which is plenty for all of us, the tiny specs with gargantuan egos. We should've looked up, ages ago. And kept our tiny eyes there. Where gargantuan egos don't matter. Where all the miracles and secrets wait for their pioneers. Where we could've been brothers, all along. 

It's sickening.

blank

Не помня кой, кога ми каза -
"Проблема ти драги... се корени в това, че се занимаваш с фатални жени!...
Затова си все нещастен."

Абе май беше прав.
Остава да се сетя, кой беше тоя човек.
Край за днес.
All goes to shit, once again.

:*