back to the roots, I guess?

Обратно пред белия лист. След толкова време. Интерфейсът е по-приятен, лятото е по-горещо, блогът е по-прашасал и въздухът е по-застоял. Цигарите са по-скъпи, но пък и по-гадни.
Найс.

Какво се случва?
Нииииищо особено по-различно от преди. Някои хора се ожениха, някои деца си народиха или ги чакат всеки момент, някои завършиха, някои не, някои пътуват, някои плават. Някои починаха, някои оцеляха. Някои се издигнаха, някои пропаднаха. Найс, найс.



Какво искам да се случва?
Много неща.
Колко от тях се случват... смешно малко.

Как върви животът ми?
По същата крива права по която вървеше и преди.
Дяволът още липсва, Му никак.
Какво стана през цялото това време дъ фак... НИЩО. Някакси не ми е голямо въодушевление фактът че остана 1 година университет. So fuckin what? :)

Скучно.

Или по-скоро еднообразно.

Ох, как ми харесва този бял лист.
Мога да си мажа на него, да не го пестя, да го abuse-вам както си пожелая. Безкраен бял лист? Мечтата на писателя :)
Ениуей, за кво говоря...
...just killing time, watching the grass grow...

Хем ми е приятно, хем не ми е.
Нещата се променят. Хора идват в живота ти и си отиват. Жалкото е, че някои си отиват без да са идвали. (щото си дошъл след тях, един вид, ама става прекалено заплетено, за късно-следобедното ми усилие да обяснявам, така че, който схванал, схванал)
И не, няма да го обяснявам наново, като ми се обяснява повече. Сиренето... нали, знаете с кво е.

Ха ха.

Та... каква е следващата дивотия, която може да плясна в любимия си забравен блог?

Ъм, да. Скоро софиянец, отново. За добро или лошо. Златица, no matter how much I like going back to the roots, I don't miss you that much anymore, baby. Така че можеш да си останеш селото в което си се превърнала. Who the hell cares, anyway...

И да бе, да кажа - в БГ съм си. who the hell cares about that either... :D

И кво се оказа, че се прибирам по ред причини, които една по една отпадат... (не че имаше начин да остана, но както и да е)

Защоооооо? - питам аз... Защо се случват редовните глупости, които се случваха и преди.

То тва е малко, като да попитам "защо светът е гаден"... (гаден е, ако не сте го осъзнали, ама ако щете вярвайте)

Щото съм бъг в системата май... нещо не съм в ред, обществено нередовен, с грешно разбиране за света? fuck knows.

Абе бях въодушевен да пиша като подхванах тоя пост, ама нещо ми отъпя сякаш. Щото в последно време само на една тема ми се стичат мислите. А мразя да говоря за това. Съвсем тип "oh, look at the poor me" излиза, а т'ва не ме кефи никак.

Кво остана планирано... бънджи, хижа? Може би и други забавления. Има и задължения, но те не вълнуват тоя блог, на тоя етап. Предпочитам да си ги запазя за моята глава, колкото и да ми е кеф да хвърлям мисли тук...
Междудругото... като споменах блога...
Честно казано не знам накъде отива и какво ще излезе от него. Продължавам абсолютно рандъм излиянията. Не, че много се чете, но ми доставя някакво удовлетворение, да изсипя няколко хиляди буквички, от време на време.

Дадох линк за тук на една личност, която я прочела тия редове в момента, я не.
Ако ги четеш, поздравления. Ако ли не, все тая.
Тук мисловният поток тече без спирки, без филтри, и независимо дали писан с часове или за 2-3 минутки, той се чете с равна скорост. (колкото ви е равна докато четете де, де да ви знам)
Тук съм сам, тук не ме притеснява никой, тук не знам кой чете и с какво изражение на лицето си го прави, така че се чувствам леко и спокойно.
Сега пък ми стана готино.
Да не повярва човек.
Е, да.

Дани, прекаляваш на моменти... :)

Мишок, липсва ми това което беше преди години.

Бари, благодаря ти. За всичко. Не съм вярвал че може да се окажеш такъв прекрасен човек.

Касисче, липсваш ми. (сякаш не го знаеш, ама айде) Вече и аз не зная с какво те нараних и кое точно прецака нещата. За мен... нищо не е станало. За мен, всичко е отминало, за мен нямам причина да не те убия от прегръдки и целувки в първият момент, в който те видя. Само че...

(че, да, точно "че", дето винаги прецаква нещата)

Само че ЗА ТЕБ нещата не са толкова лесни. Явно.
Не искам да знам. Прости ми.
Прости ми, че унищожих нужната дистанция между нас!
Прости ми, че не бях достатъчно мъж!
Прости ми, че не бях достатъчно интересен и истински!
Прости ми, че не се усмихвах достатъчно!
Прости ми, че не успях да се отърва от недоверието и ревността си овреме!
Прости ми, че пиша тези неща!
Прости ми, че се влюбих!
Прости ми, че плаках!
Прости ми, че те обичам!

Отново емоции, отново пеперуди. Макар че, то не е само до пеперудите.
Тин, за едно нещо искам да ти благодаря... успя да отключиш нещо вътре в мен, да запалиш искрицата. Защото с тази искрица, човек повдига поглед към залеза или изгрева и се сеща за някого. И една тъжна но топла усмивка се разлива по устните му. И ако те няма до мен, то винаги ще те има в мислите ми. Докато пия кафето и пуша сутрешната си първа цигара, гледайки изгрева. От доста време си, всеки път там, с мен.
И казах същото преди години на един много любим мой човек, който сега го няма. И сега ще се изцитирам -

"Знай, че там нейде, на майната си има някой, който мисли постоянно за теб. Докато лежи в леглото си, докато се разхожда по улицата, докато гледа залеза... Постоянно. Не си сама. Не си забравена. Не и от мен."

И отново изписах един тон неща, които се говорят лично, по принцип, но не ми дреме. Тук не трия нищо. Който не му харесва, е свободен да натисне хикса горе вдясно на момента. Или пък да ми напише коментар, ако има да каже нещо. Добре са дошли всички.
И чао засега май.
Нямам какво повече да кажа, освен че ще си запаля една цигара, в името на определени прекрасни изминали моменти.

Времето лети, аз пълзя.

Фак.